Виж ме!

Сама и забравена по пустите улици скитам се.

Чувствам се така изоставена... "Само с моята сянка ли?" - питам се.

Виж ме!

Нозе уморени влача по сивите градски тротоари.

Няма да се върна вече. Душата ми е празна, не разбра ли?

Виж ме!

Сега с мен са единствено бездомните гладни помияри,

а компания им правят страховете ми и непрестанните нощни кошмари.

Виж ме!

На ръба съм сега...

Слагам познатата усмихната маска, а зад нея - лудостта напира,

като счупени нокти по изгнилия ковчег отчаяно драска.

И изведнъж едно, познато до болка, мъртвешко лице

протяга устремено към мене две бледни, безкръвни ръце.

Същите хладни длани и озъбени сенки от безплътна тъмнина.

Същите танцуващи призраци, прокрадващи се от ъглите на черна тишина...

А преди? Помниш ли преди как беше?

Как се запознахме в парка под липите?

Какво ми каза и къде стоеше,

когато светът ми обеща и свали ми ти звездите?

Прегръщаш ме и за миг забравям за врява, клаксони, коли.

„Обичам те!", шепнеш ми нежно и раздвижваш къдрици с въздишка.

А аз мълчаливо извръщам глава,

неспособна да повярвам на плоските, изтъркани лъжи.

„Обичам те!", повтаряш отчаяно,

но гласът ти затихва и се слива с нежния шепот на старите върби.

Любов ли? Дума, чието значение май още не си познал.

Чуваш ли? Този звук - стържещ, стенещ в главата ти?

Сякаш нещо се пръсна на милиони парченца печал.

Това е надеждата. Бездиханна грохна в краката ти...

На моменти успявах,

да, почти успявах да залъжа нещастната си, жална душа.

Пренебрегвах гласа вътре в мен,

който отчаяно крещеше, че въпреки всичко греша.

Мислех си „Е, добре де, той трябва поне мъничко да мисли за мен.

Може пък на вратата ми той отново да се появи някой ден."

А то какво било всъщност?

Виж ме.

Един ден влязох пак в познатата таванска стая.

Отворих захвърлената прашна книга, прочетох малко за ада и рая.

Слад миг вече стоях пред мътното черно стъкло.

Докоснах абаносовата рамка, изчистих едно голямо, мазно петно,

а после се огледах в огледалото.

Там беше моята собствена тежка съдба.

Тогава разбрах,че всичко е било просто реквием за една мечта...