Ретроспекция

28 сент. 2017 г., 08:33

Поэзия » Другая

447 2 4

Надскочих умореното си тяло

до погледа на някой отстрани.

Животът до ирония е ялов,

под лустрото – без корени, изгнил.

Отглежда си избраниците сити,

захранени с лъжичка от сребро.

Кръвта им по призвание е синя

от вените на важния им род.

А някъде, с коричка прегоряла

от мъката по майчината длан,

децата се кръщават изначало

в олтара на присъщия си глад.

Беднякът, през напуканите устни,

туптенето на жаждата цеди.

Сърцето му е сведено до мускул,

а погледът – до хищник полудив.

Във стаята на болния не влизат

на слънцето последните лъчи.

Надеждата, останала без изход,

сконфузено от ъгъла мълчи.

Слепецът ориста си не изхарчи,

зави я на кълбо и я прозря.

Да вижда – е жестоката му дарба –

през примката пропуснатия бряг.

Надскочих умореното си тяло

и себе си погледнах отстрани.

Напразно ли дотука съм живяла,

и даром ли са всичките ми дни...

бялатишина

2017-10-06T14:58:12+03:00

последният стих е много силен! красиво
Plevel (Силвия Илиева)

2017-09-28T10:58:38+03:00

Много силно!
Ranrozar (Стойчо Станев)

2017-09-28T08:59:56+03:00

Изключителна, остра до болезненост действителност...
Петя,събрала си с непремирима наблюдателност социалните недъзи на нашето (и не само на нашето)болно общество!
Заслужаваш висока нравствена оценка; и вярвам че ще я получиш от ценителите на изкуството!
От мен: скромно благодаря!
goblenka (Маргарита Ангелова)

2017-09-28T08:57:13+03:00

Не! Не си живяла напразно и не са били даром дните ти, щом това си прозряла и проумяла!