Ретроспекция
Надскочих умореното си тяло
до погледа на някой отстрани.
Животът до ирония е ялов,
под лустрото – без корени, изгнил.
Отглежда си избраниците сити,
захранени с лъжичка от сребро.
Кръвта им по призвание е синя
от вените на важния им род.
А някъде, с коричка прегоряла
от мъката по майчината длан,
децата се кръщават изначало
в олтара на присъщия си глад.
Беднякът, през напуканите устни,
туптенето на жаждата цеди.
Сърцето му е сведено до мускул,
а погледът – до хищник полудив.
Във стаята на болния не влизат
на слънцето последните лъчи.
Надеждата, останала без изход,
сконфузено от ъгъла мълчи.
Слепецът ориста си не изхарчи,
зави я на кълбо и я прозря.
Да вижда – е жестоката му дарба –
през примката пропуснатия бряг.
Надскочих умореното си тяло
и себе си погледнах отстрани.
Напразно ли дотука съм живяла,
и даром ли са всичките ми дни...
© Петя Павлова All rights reserved.
