Това е историята на един приятел. Той я нарече: “Жената, която май наистина ме обичаше”, а аз написах един “Роман в стих”:

Малко небрежна, някак отнесена.

Много красива, ту тъжна, ту весела,

жената избира "кой да я избира”.

Дарява с целувки или удря с пешкира.

Когато се влюбих, вече бе ме избрала.

Всеки ден се проклинаше, че не е устояла

и на много мъже се била отдала.

И мен ме гризеше ревност за двама.

В мъжките погледи съзирах измяна.

Миг след миг се кълнеше в обич голяма.

От днес Месалина е послушница в храма!?

До вчера вълчица и безскрупулна кучка.

Сега – овчица, на светиците внучка.

Как да повярвам на жената, преспала

с “половината свят” и седем квартала?!

“Ти си луд”, ми се смееха всички,

“Има и други почтени женички”.

Много срам, много гняв, много болка

преживях и тушах с алкохол.

Тя е моята неземна креолка.

Изпочупих целия хол.

И защо ли на мене се случва

да се влюбя в такава жена?

Първо трябва мъжът да проучва

всяка дама и всяка мома.

Но сърцето не може да мисли,

то усеща жарта във кръвта.

Любовта е жестокото гризли

и нежна въздишка в нощта.

Аз сега съм на хиляди мили.

Имам друга жена и деца.

Тежки спомени в мен са се вплели.

Телеграма дойде сутринта.

Бяха минали двайсет години.

Тя след мене живяла сама.

Прокълната от род и роднини,

си пробила път към върха.

И огромно богатство събрала,

и ме търсила в много страни.

Но внезапно се тя разболяла

и топяла се нощи и дни.

Ето тук е последната воля,

всичко нейно е ваше сега.

Тя издъхна с усмивка и сълзи

и със вашата снимка в ръка!