С усмивката...
С усмивката...
И с тебе вече доста уморени
все още влачим брачния хомот,
но вече зная – даже и без мене
ти имаш всичко. Имаш свой живот.
Ти имаш всичко. Но дали ти стига
семейният ни мир и не съвсем,
понеже предпочиташ вечер книга,
наместо скучен разговор със мен?!
И уж под този покрив с тебе двама
ще въдим челяд, а в незнаен час
отчаяно и горестно със мама
все още те сравнявам често аз.
Знам, мама вече тлее. Като кегли
годините й Бог събаря в прах,
а твоят стон и в полунощ изтегля
с невидимите нишки грях след грях.
Но щом залезе силното ми рамо
зад облачни и непреклонни дни,
ти идвай пак с усмивката на мама...
И в нея любовта ни съхрани...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивайло Терзийски Все права защищены
