Не искам да съм сам,
а искам да съм там - 
там дори и срам
не може да ме спре
да се опитам да ти дам
това, заради което страдам.
Едвам ...
Едвам успявам всеки ден
да си налагам
да изтърпя това,
с което разполагам,
но не ти предлагам
да усетиш онова,
заради което се разлагам.
Иска ми се да приемеш,
но не можеш, предполагам.
Така, че остава ми единствено да давам,
а времето да ми отнема 
и онова, което нямам.
Продължавам да раздавам 
и все още оцелявам.
Глупостта ми надделява - 
хили ми се до припадък.
В мен цари ужасен безпорядък.
Иска ми се да съм там,
но, уви, оставам сам.
Свърших аз, но ще добавя,
че поне успях да се избавя
от страха да ме е страх от него...
Сега аз просто се страхувам,
но все пак още съществувам
и желая, и бленувам,
и се мръщя, негодувам.
И със себе си общувам.
Не издържам вече,
издивявам,
защото просто избледнявам.
А край не ми се обявява.
Но трябва.
В противен случай 
аз излагам и себе си,
и онова, с което аз, уви,
не разполагам.
Затова и ще избягам. 

1999