Ужасно е да лягаш нощем

сам със себе си,

далеч от себе си,

измръзнал,

жадуващ топлината

на изгубена илюзия…

Във нея ще откриеш белези

на стихнала мечта,

но не и тази жизнена следа,

която кара те да тръпнеш

в предутринния мрак на вечерта.

Какво бе тя?

Горяща мачта сред вълните?!.

Нестихващ вятър под дъжда

на пламнало безумие?!.

А може би забързан вихър,

раждащ светлина,

сред мъртвото поле от сивота,

бездушие и пустота?...