Не оправдавам твоето очакване
да стъпвам самодивски, по тревите
да разпилявам стихове любовни.
Не са ми с руси кичури косите. 

Не пея песни, от които тръпнещ
да се изгуби пътник сред гората.
Не яздя облаците-ветрогони.
Ти знаеш, вечер се прибирам при децата. 

А и не мога дълго да приказвам
възвишено; да ти подавам реплики.
По-скоро ми се ще да ти показвам
как радвам се от твоите успехи. 

И как тревогите ти натъжават
сърцето ми. Но в случай, че успея,
неволно ли, нарочно самодивски
да наплета със думи ръкоделия. 

А ми се ще и ти да ме разпитваш.
И да не чакам, да не ти се моля.
Тъй простички неща във теб обичам
и прости думички бих ти говорила. 

Ще можем ли да бъдем с тебе заедно -
ти толкоз поетичен, аз – невзрачна.
И докога дантелен мост ще сплитам,
на самодивско сборище докато плача?