Самотен скитник
Дълго през пустинята вървях
под жаркото слънце,
без сянка да видя
и с вода да се разхладя.
Свивах краката си боси,
изгорели от пясък горещ,
търках очи напрашени
и челото бършех.
Вървях безспирно
из безкрайната пустуш.
Падах, ставах,
без оазис да видя.
Любовта си да срещна,
обиколих целия свят.
Това вървене бе последна надежда...
Видях не човек, а мираж.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вили Драганова Все права защищены
