Самотен скитник

22 ago 2012, 17:43

Poesía » De amor

598 0 1

Дълго през пустинята вървях

под жаркото слънце,

без сянка да видя

и с вода да се разхладя.

Свивах краката си боси,

изгорели от пясък горещ,

търках очи напрашени

и челото бършех.

Вървях безспирно

из безкрайната пустуш.

Падах, ставах,

без оазис да видя.

Любовта си да срещна,

обиколих целия свят.

Това вървене бе последна надежда...

Видях не човек, а мираж.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.