Самотен скитник
Дълго през пустинята вървях
под жаркото слънце,
без сянка да видя
и с вода да се разхладя.
Свивах краката си боси,
изгорели от пясък горещ,
търках очи напрашени
и челото бършех.
Вървях безспирно
из безкрайната пустуш.
Падах, ставах,
без оазис да видя.
Любовта си да срещна,
обиколих целия свят.
Това вървене бе последна надежда...
Видях не човек, а мираж.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Вили Драганова Todos los derechos reservados
