Остарях над човешки сплетни
и разбрах – буржоата не може
да предложи – когато боли,
топлина и утеха възможна.

Не успях да помилвам лъчи,
но видях ти очите, любима,
и познах, че в тълпата си ти,
в светлини, като миг от година.

Сякаш вик ме съсече надве,
ти дойде и ми хвана ръката.
Потопи ме в дълбоко море.
Накъде отпътува душата?

Ти кога си отиде в дъжда
и остана ли моя позната?
През нощта си царица в съня,
през деня си сестра на росата.