Шаро...*
(Вечер в Страната на спомените)
... Не бе добра идеята изглежда
да се завърна в родния си дом!...
Не знам каква ли съм таил надежда –
на Времето след дивия погром!...
Един съсед дойде при мен и рече,
че там изгнила някаква греда
и затова със времето от тѐча,
и къщата се свлякла за беда.
А после с него просто помълчахме,
че с тъжни мисли всеки бе зает;
бездомно куче някакво сгълчахме
следящо ни през срутеиия плет...
Руините разринах за да мина,
в това което някога бе дом...
А някаква отпрана ламарина
със вятърът трептеше в унисон...
...А, да – съседът?...Той унил си тръгна...
Останал аз със спомените сам
от унеса ми тъжен ме изтръгна
пак оня пес отсреща, в мене взрян...
Навярно той сега живее тука,
загледах се, познат ми се видя
и на плетът през някаква пролука
се мушна той до мен и заскимтя...
А щом със радост завъртя опашка
аз вече знаех, че ми е познат:
усетих, че Животът пак ме лашка
и връща ме във „Старият” ни свят...
... Разбира се, това си беше Шаро*
любимецът ми от ония дни –
единствен той от Времето ни старо
бе оцелял във тия съсипнѝ!...
Скимтѝ сега и ближи ми ръката,
подскача и опашката върти,
поседнах аз на камък до вратата
да го дочакам да се укроти...
... Щом вечерта безброй звезди разпръсна
посипаха се спомени от там
и даже за това да беше късно –
оказа се, че пътят още знам...
... А Шаро да ме ближи продължава,
върти опашка радостно скимти –
единствен тук в руините останал
сред спомените от Ония дни...
И сякаш бе на Времето машина –
ме върна той във тъжен рикошет...
... А Вятърът с "онази ламарина" –
натрапва марш със траурен фалцет...
24.12.2017.
*Шаро се казваше нашето куче
© Коста Качев Все права защищены
Всичко ли рухва в тази държава?