Шепне вятърът
Хоризонтът отново потрива чело,
зад гъстата млечнобяла мъгла,
небето се продъни, заваля из ведро
изчезна в червено звездата голяма.
Пожълтяла е отсрещната дъбрава,
сякаш минава есента и пръска с боя,
сама срещу прозореца мечтая
и чувам как реката дълбае брега.
Докосва ме шепот на лекия вятър,
заспалите струни в мене събужда,
полюшвайки старата липа на двора,
в която някога с тебе се гушвахме.
И спомените, като куп от пепел
изгоряла, се разпиляват, щом ветрец
се появи, замрежва очите ми, сълза
загорчала и се питам „живяхме ли“.
Всеки предмет щом докосна с ръцете,
сърцето написва своя тъжен роман,
героите отново сме двамата с тебе,
и краят на романа, вече го знам.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
