Петелът, алчен поглед ококорил,
на сънищата нервно дръпва шалтера.
Подгонва гневно дяволите бродници
обратно по пътеките към ада...
Сърдита съм. Избяга като дявол
от кътчето, в което бях те скрила.
И не успях дори да се зарадвам
на кратките минути на взаимност.
Не съм те канила. Ти сам дойде в съня ми.
Завесата на самотата дръпна.
Говорихме си дълго, много дълго
и пихме любовта на малки глътки...
И всичко беше ясно. Неизбежно.
Без пропастта на миналите грешки.
Без недомлъвки, страх и неизвестност,
без обстоятелствено преградена нежност...
Почти повярвах. Никой не умира,
докато може в сън да се завръща.
Уви, обаче, щом петел изкукурига,
панически сънят внезапно свършва.
По дяволите! Пак ще те сънувам.
Петела ще превърна във вечеря.
Щом аз не мога в теб да съществувам,
ще те приуча във съня ми да живееш...
© Дочка Василева Все права защищены
богат стих...Доче мила, поетична вселена си..
прегръщам те, с обич..
и ти ми липсваше..
много..