Остана ли ни капка съвест
във тази ледено-студена самота?
Къде избяга светлината
от иначе живущите сърца?
Кажете ми - къде е изходът от тази улица без край?

Подтискам се от сградите
и каменната сивота,
които ме заобикалят дали във ден, дали в нощта.

Къде избяга чувството за срам
от иначе прекрасната душа - не знам...
Къде съм аз в това поле от избледняли чувства?

Напукана от студ земя.
А аз вървя.
Пристъпвам върху суха кал.
Това е земната печал.
Студено е и тихо.
Тишина.

Кажи ми, Господи, къде да спра?
Глава си върху нещо да положа и после да заспя.
Студено е.
А аз вървя.

Калта поглъща последната ми топлина.
Слънце няма.
Защото неговата светлина
подобно нашата съдба
отдавна вече залиня.

Едно изгнило, напукано дърво
разтвори топло старите си клони.
И пожела да ми даде подслон...
Отказах му.
И продължих по своя път...

Омразата е дала ход
на мрака и студа
във нашия живот.

Попитах мъртвия елен за слънцето.
А той ми каза:
"Зрънцето надежда изхвърли"
Премигна, а  после мънички сълзи
се стекоха по крайчеца на мъртвите, студени, жълтеникави очи.

Във черното, светлеещо небе,
видях безкрил орел,
зареял се свободно в безкрайната небесна чер.
Повиках го.
И той дойде при мен.
Изслуша ме. Но беше глух.

На себе си пред мен призна,
че той живее в самота.
Тъй както ние и нашите деца
живеем и умираме сега -
горди,
неразбрани
       и
във Тишина...                         1996