СИМФОНИЯ ВЪВ ЧЕРНО
Остана ли ни капка съвест
във тази ледено-студена самота?
Къде избяга светлината
от иначе живущите сърца?
Кажете ми - къде е изходът от тази улица без край?
Подтискам се от сградите
и каменната сивота,
които ме заобикалят дали във ден, дали в нощта.
Къде избяга чувството за срам
от иначе прекрасната душа - не знам...
Къде съм аз в това поле от избледняли чувства?
Напукана от студ земя.
А аз вървя.
Пристъпвам върху суха кал.
Това е земната печал.
Студено е и тихо.
Тишина.
Кажи ми, Господи, къде да спра?
Глава си върху нещо да положа и после да заспя.
Студено е.
А аз вървя.
Калта поглъща последната ми топлина.
Слънце няма.
Защото неговата светлина
подобно нашата съдба
отдавна вече залиня.
Едно изгнило, напукано дърво
разтвори топло старите си клони.
И пожела да ми даде подслон...
Отказах му.
И продължих по своя път...
Омразата е дала ход
на мрака и студа
във нашия живот.
Попитах мъртвия елен за слънцето.
А той ми каза:
"Зрънцето надежда изхвърли"
Премигна, а после мънички сълзи
се стекоха по крайчеца на мъртвите, студени, жълтеникави очи.
Във черното, светлеещо небе,
видях безкрил орел,
зареял се свободно в безкрайната небесна чер.
Повиках го.
И той дойде при мен.
Изслуша ме. Но беше глух.
На себе си пред мен призна,
че той живее в самота.
Тъй както ние и нашите деца
живеем и умираме сега -
горди,
неразбрани
и
във Тишина... 1996
във тази ледено-студена самота?
Къде избяга светлината
от иначе живущите сърца?
Кажете ми - къде е изходът от тази улица без край?
Подтискам се от сградите
и каменната сивота,
които ме заобикалят дали във ден, дали в нощта.
Къде избяга чувството за срам
от иначе прекрасната душа - не знам...
Къде съм аз в това поле от избледняли чувства?
Напукана от студ земя.
А аз вървя.
Пристъпвам върху суха кал.
Това е земната печал.
Студено е и тихо.
Тишина.
Кажи ми, Господи, къде да спра?
Глава си върху нещо да положа и после да заспя.
Студено е.
А аз вървя.
Калта поглъща последната ми топлина.
Слънце няма.
Защото неговата светлина
подобно нашата съдба
отдавна вече залиня.
Едно изгнило, напукано дърво
разтвори топло старите си клони.
И пожела да ми даде подслон...
Отказах му.
И продължих по своя път...
Омразата е дала ход
на мрака и студа
във нашия живот.
Попитах мъртвия елен за слънцето.
А той ми каза:
"Зрънцето надежда изхвърли"
Премигна, а после мънички сълзи
се стекоха по крайчеца на мъртвите, студени, жълтеникави очи.
Във черното, светлеещо небе,
видях безкрил орел,
зареял се свободно в безкрайната небесна чер.
Повиках го.
И той дойде при мен.
Изслуша ме. Но беше глух.
На себе си пред мен призна,
че той живее в самота.
Тъй както ние и нашите деца
живеем и умираме сега -
горди,
неразбрани
и
във Тишина... 1996
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марто Всички права запазени
ще ти напиша 5 защото сам пожела, но своя оценка не оставям 
не е моя работа. Успехи!
