Синьото мънисто

Лесно ли е да намразиш някого

и в пясъка оставените му следи,

като вълните морски да разтвориш?!

Всичко сторено и писано от него

в житейските ти страници

в огъня на времето да изгориш?!

Лесно ли е да го хвърлиш на забрава,

непотребен и на никому ненужен,

нежелан и никога от никого не зван?!

Лесно ли е от сърцето си да го изтриеш?!

Лесно ли е туй дете?!

Кажи!

Толкоз много ли от теб поисках,

за домът ми в изпитание поставен,

една свещица в черква да запалиш?!

И за етюд житейски в рими преоблечен,

две скици черно бели да направиш?!

Не съм си и помислял даже,

а пък камо ли това желал,

в дните ти да има страх и ужас,

живота ти да преобръщам в кал,

а очите детски кестеняви

да потъват в болка и печал!

Жално ми е, не разбран останах,

точни думи не намерих, не можах!

А ти от страх и недоверие обзета

стени високи вдигна между нас,

сърцето си в черупката затвори!

Приятелите между себе си така не правят,

радостта и болката споделят по между си

един друг в беда се нивга не оставят,

че знаят истината проста за духът си!

Какво и трябва на човешката душа

в студената космическа безбрежност?!

Приятелска ръка, макар и непозната,

по скулите сълзите да попие!

Галещ поглед в две добри очи!

Усмивка лъчезарна и щастлива!

Малко топли думи, стига ѝ дори една

пропита с капчици от нежност!

От мене искаш днес да те забравя!

Обречената битка стара да подхващам пак,

и с мелници отново да се боря,

като стария, любим на мен глупак!

Кажи ми как да стане туй дете?!

Кажи ми как?!

Дете си, още не познаваш

тайните на мъжкото сърце!

Не знаеш, че дори неведомо

дошла веднъж в него,

Завинаги оставаш там!

Независимо от това, каква била си!

Нито на земята грешна,

нито на небето свято,

вселенска сила няма,

от него дето да те заличи!

Дето да те прати в забрава

и спомена за теб да изгори!

Че то така създадено е от твореца,

в себе си да носи любовта с която,

да намери начин всекиго да опрости,

а за всяка срещната жена и пожелана

в тайно свое кътче спомен жив да съхрани!

Дори да можех мила,

нямаше да го направя!

Че ти за мене бе вратата

към небесните селения

окъпани от светлина!

На духът ми върна обичта,

по детски чиста и безкористна,

караща ме да раздавам

без дори да се замисля!

Искаш да ме няма, нека тъй да е!

Неспособна любовта да съди е,

камо ли пък някому да се налага!

Но туй което си при мен оставила

забравено от мен не ще да бъде!

Малко стъклено мънисто синьо,

забравено от теб незнайно как,

подреждайки нещата си открих!

Усмихнатите ти очи

в него виждам всеки ден

и това ме вдъхновява,

на всеки срещнат в този свят

без да търся да раздавам:

Приятелска ръка, макар и непозната!

Бисери надежда вплетени в стих!

Галещ поглед в две добри очи!

И букет парченца от онази обич,

без която сме във вселената изгубени

и оставаме завинаги сами!