Сираче
Сираче
Студено е, мамо, вземи ме при тебе
там горе, където си ти,
твоята нежна целувка ме стопляше,
защо не е както преди...
От лъчите на слънцето люлка ми правеше,
прошепваше с устни: "Спи, мило дете",
с майчина длан по челцето ме галеше,
за мен бе най-скъпият дар!
Вече те няма, а аз съм просяче,
сираче без майка и дом,
босо в снега и със дрехи окъсани,
никой не мисли за мен...
Колко сълзички, мамо, изплаках,
колко неща преживях,
слез като ангел от свода небесен,
аз искам да бъда до теб!
Живко Иванов - посвещавам това стихотворение на всички деца без родители!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Живко Иванов Все права защищены
