СИРОТНИ ДУШИЦИ

Те поглеждат към мен със очите си искрено тъжни

и протягат със плаха надежда безсилни ръце.

Не разпалват ли, Боже, малко съчувствие всъщност,

тези тлеещи въглени върху нежното детско лице?!

В тях искрица живот изтлея страхливо когато

ги помилвах със моята груба, мазолеста длан,

а къдриците руси - копринени нишки от злато -

затънцуваха своя, влудяващ душата ми, танц.

Тези нежни цветя, без жалост сланата попарила,

 се затварят във своята тъжна и зла самота,

но усетили лъч, през мъглата зловеща прокраднал се,

 разцъфтяват щастливо за кратичък миг с топлина.

Те деца са на участ, покрусила грубо съдбите им

и се вглеждат тревожно във своя нерадостен път,

и мечтаят за слънце - искрица стаена в очите им,

една крехка надежда, със която отново да спят.

И красиво е сякаш, но болезнено тъжно, че тези

сиротинчета клети, растящи без време сами,

са закътали бавно догарящо пламъче в себе си -

във душите им детски със вяра до край да трепти!