Пребъднал, пътят ме очаква възроден.

Нахлувам вън с избледняващи стъпки.

Аз вече (зад вратата) не очаквам теб.

Но звънне ли се, ме побиват тръпки.

И ме подканва. И извива се пред мен.

Там неизбежности чакат. От вчера.

Той е (инсомнично) от мен възвестен.

Със сбъднат писък. Безмълвно изстрелян.

Безчувствен, пътят не прощава и за ден.

Той негладък само може да расте...

От стъклените хора, навървели се,

най-накрая ще остане ли сърце?