След време
Ти тръгна си и дъжд обля небето.
Ти ми открадна вярата в доброто.
остана пусто в самота сърцето,
а празно и студено е леглото.
Но някога ти пак ще закопнееш
за тихия, спокоен нощен кът -
тогава ще си спомниш пак за мене
и пак към мен ще води твоят път.
Сега оставам тъжна, неразбрана,
тъй безпощадно дните ни делят
и бавно ще зарастне мойта рана,
без да се срещнат твоя с моя път.
Така до вечерта, когато в мрака
ще чукнеш за почивка и подслон,
разкаяно ще гледаш ти от прага
в косите си със малък куп сребро.
И равносметката ще бъде неизбежна -
ти уморен ще си от дългия си път,
а в мене пак предишните копнежи
заспали чувства в миг ще възкресят!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дорика Цачева Все права защищены
