Следотърсачът
(цървулено-мокасинен кънтри-кючек
с наченки на уестърн)

Пей, банджо, пей! Разваляйки ни кефа –
кънтри-кючек неистово звучи.
Не седем часа – цели десет века
история културна ни дели!

Екип на ДАНС (надявам се) подслушва
с некачествен, китайски микрофон,
а после в Скайп докладва за послушност
към „белия“ баща във Вашингтон.

Да подменим читанки и буквари –
изсякохме Балкана до скали.
Накуцвайки, без сопи и кавали,
фолклора ни на заник все върви.

Не седем-осми! тихо!... стъпка в стъпка –
не съм ви гид, а ваш следотърсач.
Приятели, живота си потъпкан
преследваме във мракобесен здрач.

Уелкъм в резервата „Кюта-пата“!
Не вярвате? – тук бивш червенокож,
без дух, без скалп, с торнадо във главата,
избрали си апашите за вожд.

Прекланял се пред дивната му слава
сам Чичо Сам със свойто ЦеРеУ!
Каквото пипнел, всичко поразявал –
бил кръвен брат с романа „Винету“.

От този ден към клетата родина
прилитат лешояди да кълват.
Повехнали... чак детските градини!
А прериините гербери – цъфтят.

Мастити скарабеи и калинки
потуляли зад нули милион,
сказания за злато и стотинки –
потънали във Ъндърграунд каньон.

Прес-триото от влъхви и китара –
възпявало гурбетните мечти,
обран народът пълнел терминала –
повярвал на шаманските лъжи.

Ех, банджо, пей! Дори да скъсаш струна –
не ще мълчим, това не е беда.
От вечните полета Инчу Чуна...
приплаква ни – духовния баща.

Заветните цървули с мокасини
елитът надментално подменил.
Играе ни – „червени“ срещу „сини“ –
отчайващ мирогледен водевил.

Маниту луднал – в перуш кукувича –
ни смачка панагюрските  яйца.
И снася ген за мургави дечица,
натъртен на граничната бразда,

С редиците на „дългите ножове“
той мерел си лакейския език.
Предателски езици, мили боже,
защо ли ми напомнят за шишлик.

Железните орли на падишаха
ще отбраняват седмото небе –
спокойно да се молим на Аллаха.
А на Христос? – отново му се мре.

Пред Кънтри-клуба, срещу коневръза,
гробарят Брюкси в поза „киокушин“,
щом зърнел странник, му сковавал бързо
ковчег по (свой си) „разноглед“ аршин.

Живеем тъй (до смърт) във „Кюта пата“ –
телата и примрелите души
погребваме без почести в земята
с огърлици от стиснати зъби.

Щом времето натегне тетивата,
народът възлописа прочете
и вълците прегризвайки луната,
откъснат изтънялото въже...

бездомно племе с драните си кожи
вигвами ще опъне на снега.
Очаква мъст стадата от бизони!...
след бума на говеда във властта.

Ех, банджо, пей! Не, молим те, недей!
Сърцата ни подхващат ръченик.
Их, седем-осми – искаме трофей!
Позорен стълб... и вожда – мъченик.

Не зная кой е следвал песента ми,
но ще умра усмихнат, ако знай...
светът, че разиграва още драми
с виновници Колумб и Карл Май.