Слънчева душа
Слънчева душа
Топлината на деня
изгрява нощем
с нова сила.
Тишината на нощта
преследва денем
страховете ни.
Тъмнината знае,
че сме силни,
щом я виждаме
и се показва,
разкрива,
прегръща,
загръща
с шал
душата ни.
Слънцето.
Дали вярва
че сме истина,
дали?
То е слънце.
Ние сме живи.
То е животът ни.
То пази ума ни
от студа
и от забравата.
Кои сме.
Какво сме.
Защо сме
тук?
Защото обичаме.
Дали вярваме,
че мечтите
са истина,
ако не ги въвеждаме в живота си
като малки птички,
да се учат да летят...
да връзват мартенички,
да живеят в гора от души.
Мъдростта е тъкмо това,
което ни дава забрава,
когато ни трябва,
и спомен, когато
сме посинели от студ.
Слънцето е и небе,
не е просто... слънце,
зрънце, залязваща звезда,
дупчица в космоса.
Море, листенце,
цветенце, сълзичка,
река, път и пътека,
минало, бъдеще,
време, съдба, надежда,
светлина, вятър,
планета, луна,
жълто иглениче
с усмивка
на ъгъла на лист хартия,
детско прозорче,
розова пролет
дори в зимната сутрин,
не само.
То е и аз.
Не обожествявам слънцето,
а вярвам, че сме част от него
поне частично,
защото дори тъмнината в нас
не може без него.
Дори и да го отричаме, не можем без него.
То е и в нашите електрически крушки,
и в космическите кораби,
които теоретично
могат да оцелеят след него.
И в годините, които остават след него.
И в злодеите, на които
съчувстваме и рискуваме
да се превърнем в тях,
но оцеляваме, ако...
Светим...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йоана Все права защищены
