Смъртта на розата
Откъсвам роза, кървавочервена,
със кадифено плюшени листа.
В лъчите на луната посребрена
проблясват ситни капчици роса.
Разпръсква аромат опиянена,
навява спомен - миг от любовта.
Нашепва думи - огнени вселени,
кодирани сигнали на страстта.
Омаяна, магийно възхитена,
поставям я във вазата с цветя.
А розата ми кима натъжена:
"Защо погуби мойта красота?
Защо бодличките със яд премахна?
Та те са част от мен и същността.
Каква царица ще съм, щом увяхна
във стаята със другите цветя?"
Прошепна тези думи и... оклюма.
Листенцата безжизнено присви.
Последен вопъл и въздишка глуха.
Угасна розата ми... през сълзи.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Мезева Все права защищены
