Вали  снегът навън,
в душата глухне звън,
не, не стихии вият,
чувам как камбани бият.
Тази бяла красота,
тлеещ ме пленява тя
и изстива ми душата,
скрива белотата в мрака.
Сковано гледам
и угасват сетивата,
но сърцето не ще спи
и душата пламва в мрака.
И ледът стопява тя,
но водата не се стича,
а в сърцето се събира
и на студ го тя обрича.
Този пламък - тъмнина,
леден студ е той различен,
той прегръща всеки тлеещ
и единствен го обича.
Грейна слънце и снегът
се стопява, но в душата
тъй студен е споменът,
връщащ всичко в тъмнината.