Сняг, сълзи и кал
Съзираш ли оттатък улицата
заснежена
премръзналата фигура,
напомняща на тънка вейка...?
Прегърбена,
но още несломена -
прегърната от дървената пейка...
Пред нея няма шапка
или картонена кутийка за монети,
защото фигурата е човек,
не просяк бутафорен от декора;
И в него още свети,
не друго, още свети взора...
И щастието ми прилича в втози миг
на глупава реклама от неон...
премигва кратко като тик
върху лицето на бездомник...
... хладната реклама от неон...
въздъхва за последно и угасва
със тихичък едничък стон,
стаен в гърди на скитник без подслон...
Като оцапан сняг се стича във олука
вярата,
нима на някого му пука...?
... дали поезията ми е гражданска и мръсна,
или градът ми е поезия
от кал...
за гражданите му пропита с жал...?
Каква е разликата...
... щом този
свят - във рутината си
нехае никак за сълзите ми...?
И се върти, по-бързо,
отколкото зараждат се мечтите ми...
И вярата ми, вече споменах ти,
топи се точно като сняг,
изчезва в зейналите шахти
на мръсния окаян град
и на съдбата му...
нетърпелива да се влее пак,
да циркулира в вените на нищетата му...
На улицата много тъмно става
(без светеща реклама от неон);
снегът и той - в канала се стопява...
А ключовата дума си остава - дом -
за този, който няма къде да се скрие
от бялата смърт на града,
в който никой на никого нищо не дава -
дори презрение - да се покрие...
В света, във който всичко скъпо се продава,
денят отмина - същите сме ние.
Надяваме се господ да прощава,
със милостта си през нощта да ни завие...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елена Леонова Все права защищены
