Сняг, сълзи и кал
Съзираш ли оттатък улицата
заснежена
премръзналата фигура,
напомняща на тънка вейка...?
Прегърбена,
но още несломена -
прегърната от дървената пейка...
Пред нея няма шапка
или картонена кутийка за монети,
защото фигурата е човек,
не просяк бутафорен от декора;
И в него още свети,
не друго, още свети взора...
И щастието ми прилича в втози миг
на глупава реклама от неон...
премигва кратко като тик
върху лицето на бездомник...
... хладната реклама от неон...
въздъхва за последно и угасва
със тихичък едничък стон,
стаен в гърди на скитник без подслон...
Като оцапан сняг се стича във олука
вярата,
нима на някого му пука...?
... дали поезията ми е гражданска и мръсна,
или градът ми е поезия
от кал...
за гражданите му пропита с жал...?
Каква е разликата...
... щом този
свят - във рутината си
нехае никак за сълзите ми...?
И се върти, по-бързо,
отколкото зараждат се мечтите ми...
И вярата ми, вече споменах ти,
топи се точно като сняг,
изчезва в зейналите шахти
на мръсния окаян град
и на съдбата му...
нетърпелива да се влее пак,
да циркулира в вените на нищетата му...
На улицата много тъмно става
(без светеща реклама от неон);
снегът и той - в канала се стопява...
А ключовата дума си остава - дом -
за този, който няма къде да се скрие
от бялата смърт на града,
в който никой на никого нищо не дава -
дори презрение - да се покрие...
В света, във който всичко скъпо се продава,
денят отмина - същите сме ние.
Надяваме се господ да прощава,
със милостта си през нощта да ни завие...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Леонова Всички права запазени
