Спомен
338
0
2
Помня нощта, в която съня ми
от твойта усмивка прокуден бе.
Космосът побра се в дома ми,
а покрива се превърна в небе...
Устните докосваха тъмата.
Дланите ни милваха Всемира.
Дъхът възпламени сърцата
и времето спря да извира...
Аз вечността в секунда скрих,
познал предела на безкрая...
От твоя Граал отрова пих,
пречистих се в греха на Рая!
Вселената до дъно опознах -
ти бе най - хубавото в нея!
И нов дом с радост съзрях-
щях в сърцето ти да заживея...
Но утрото ме подигра със смях -
събуди ме сам и бездомен.
Отлетял бе сладкият грях,
но остана чудния спомен...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Калин Пантов Все права защищены
