Вървяха двама - той, и тя и някак си ги милваше морето.
Заровили в пясъка крака като деца
Говореха си глупави неща и се усмихваха.
А после дойде прилива и заличи им стъпките и нищо не остана.
Морето заличава всички стъпки и скрива всеки спомен в своите недра.
А беше хубава,
И смееше се весело на всичките му глупави шеги.
О, как само ухаеха косите и на младост и на пролетни цветя.
И всичко покрай нея беше истинско
И някак друг изглеждаше света.
Как само морските вълни ги аплодираха и шепнеха им приказни слова, които само те разбираха.
А после дойде зима и морето побесня.
Защото не се живее само със спомени.
Не идваше тя вече на брега
И то ревеше бурно и хвърляше талази мощни.
Морето съюзи се с вятъра и песента им беше рев.
От ярост те изтръгваха дървета, и свличаха ги от високо в свойте дебри.
Бе тъмно, страшно, нечовешки черно.
А един човек стоеше на брега.
Един човек стоеше на брега и викаше неистово:
-Върни ми спомена, море!
Не чуваш ли, море?
Върни ми спомена!
© Стефан Иванов Все права защищены