ДаниелаВиткова (Даниела Виткова)
349 2642
16 нояб. 2024 г., 16:12

Спомен за татко 

  Поэзия
125 2 6

Някога тръгнах от най-крайната гара…

И птиците се учат да хвъркат сами.

Татко ми помаха, усмина се благо,

а после  крайречната мъгла го смалѝ …

 

Виждах от влака как белият шлифер

плавно изчезва. А табелата синя,

с три букви само, от вятъра сприхав

викна прегракнало: „Ще те чакаме, идвай!“

 

Помня заръките. От шума на колела̀та

успях да му кажа само… „До скоро!“

С куфар мечти към нелетяни небета,

рисувах вече своя история…

 

Между далечните, протяжни коловози,

снагата си Животът разпростря.

В душата със безумни пориви,

сред слънчевата облачност и днес вървя.

 

Уж знам, че пътят е еднопосочен,

но нощем често към онази гара

отивам, връщам се, а моят корен

е вечно жив и не познал забрава!

 

 

© Даниела Виткова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??