Някога тръгнах от най-крайната гара…
И птиците се учат да хвъркат сами.
Татко ми помаха, усмина се благо,
а после крайречната мъгла го смалѝ …
Виждах от влака как белият шлифер
плавно изчезва. А табелата синя,
с три букви само, от вятъра сприхав
викна прегракнало: „Ще те чакаме, идвай!“
Помня заръките. От шума на колела̀та
успях да му кажа само… „До скоро!“
С куфар мечти към нелетяни небета,
рисувах вече своя история… ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up