Спомен за татко
Някога тръгнах от най-крайната гара…
И птиците се учат да хвъркат сами.
Татко ми помаха, усмина се благо,
а после крайречната мъгла го смалѝ …
Виждах от влака как белият шлифер
плавно изчезва. А табелата синя,
с три букви само, от вятъра сприхав
викна прегракнало: „Ще те чакаме, идвай!“
Помня заръките. От шума на колела̀та
успях да му кажа само… „До скоро!“
С куфар мечти към нелетяни небета,
рисувах вече своя история…
Между далечните, протяжни коловози,
снагата си Животът разпростря.
В душата със безумни пориви,
сред слънчевата облачност и днес вървя.
Уж знам, че пътят е еднопосочен,
но нощем често към онази гара
отивам, връщам се, а моят корен
е вечно жив и не познал забрава!
© Даниела Виткова All rights reserved.
