Спомени стари,

надничат от нечий очи.

Безмълвно е творчеството,

за да каже колко боли.

Лица бледи, усмивки повeхнали,

някъде далеч разпилени,

от нежен вятър и носени

в сърцето ми състарени.

И чудя се защо ли

все още нещо ми тежи,

щом назад погледна,

към онези минали дни.

И наистина ми е мъчно,

че сега го няма онзи смях,

защо ли чак сега осъзнавам,

че тогава ж и в я х.

Но ако има нещо в ума ти,

търсещо веселие или

просто бягащо от някаква самота,

потърси ме, почукай на моята врата...

Тук ще съм,

споделяща твоята оттегченост

и непонасящата това безличие,

тук ще съм сама.

Но може би пак ще тръгнем,

с онези искри в очи,

пак ще тръгнем, треперещи от мисълта,

какво ли чудно щастие може да ни сполети.

Бягайки някъде надалеч в нощта,

криещи се от себе си и

търсещи се по смеха,

двете вървим в омайваща мъгла.

И сърцата ни уморени от еднообразието,

сега силно туптят, нещо ги крепи,

очакването,

че животът е нежен и прекрасен,

също, също като приказна песен.