Спомени стари,
надничат от нечий очи.
Безмълвно е творчеството,
за да каже колко боли.
Лица бледи, усмивки повeхнали,
някъде далеч разпилени,
от нежен вятър и носени
в сърцето ми състарени.
И чудя се защо ли
все още нещо ми тежи,
щом назад погледна,
към онези минали дни.
И наистина ми е мъчно,
че сега го няма онзи смях,
защо ли чак сега осъзнавам,
че тогава ж и в я х.
Но ако има нещо в ума ти,
търсещо веселие или
просто бягащо от някаква самота,
потърси ме, почукай на моята врата...
Тук ще съм,
споделяща твоята оттегченост
и непонасящата това безличие,
тук ще съм сама.
Но може би пак ще тръгнем,
с онези искри в очи,
пак ще тръгнем, треперещи от мисълта,
какво ли чудно щастие може да ни сполети.
Бягайки някъде надалеч в нощта,
криещи се от себе си и
търсещи се по смеха,
двете вървим в омайваща мъгла.
И сърцата ни уморени от еднообразието,
сега силно туптят, нещо ги крепи,
очакването,
че животът е нежен и прекрасен,
също, също като приказна песен.
© Няма Всички права запазени