Спомени от сън
Отнякъде съм пътник, спомен нямам,
но вървя, вървя в съня си и през нива,
а тя прилича на живот,
обрасла със трева,
полегнала от хиляди човешки стъпки
и избуяла от многото ни мисли.
Не нося много, не ми и трябва вече толкова,
това, което съм получила, решили са годините така:
втъкали го из фибрите, вградили в клетките,
усещаме се заедно навсякъде, в едно.
Пътека нямам, аз цялата съм път през нива.
Целта ми е безцелна,
определена като времето, което е извън.
Отминах го. Дочух вика му. Обърнах се.
Почти бе тръгнало след мен.
Не съм го забелязала, улисана в движения по мисли.
Видях изписната болка и безсмислието
да я таиш у себе си,
и смисъл да живееш, привел се, за да оцелеш,
учудването на детето, когато не поспреш,
а се оставяш в аромата, следващ спомените ти.
Какво да дам в протегнатата шепа?
Не ми се вижда просещо дърво.
„Здравей! Аз минах.
Вървя към... ей нататък.
Остана да изследвам мрака
на прегърбената ти сестра, дървена барака,
ей там... ще питам дали да пренощувам
отвъд вратата й..."
Еднакво тръгнали сме
и еднакво чакаме.
Бездомно скитаме.
Маркирани от дни,
заспиваме в леглата от умора,
дори да сме отвън на нивата си,
в отворения храм на сетивата...
Опомних се, когато бях излязла.
Сънят се беше слял с отвъдното.
Стоманата на разкривено от ръжда въже,
държеше старата ограда.
А избеляло с времето,
в петна от слънце, ходене, от дъжд,
едно, навярно вярно куче,
облизваше си вчерашните рани.
Не помня, май се чух да казвам:
„Здравей, бездомнико!
От моя сън ли чакаш спомени?"
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Калина Костова Все права защищены
