Спомените...

Спомените...

Тежки спомени налягат

ме в безсънните нощи́...

Гоня ги, а те ми бягат –

и бегът ме изтощи́...

Ако мога да ги стигна

в този луд, безкраен бяг

и съдбата ми „намигне“ –

във съня ги срещам пак...

Те оплитат се тогава

в шеметната ми глава́ –

със магична незабрава

в будните ми сетива́...

Паметта ми избирателно

ги подбира в този миг: 

и едни – по допирателната,

но пък други – спира с вик!...

Ето: Миналото време

с незабравени неща,

спряло е до мен да вземе

от разкоша на нощта...

Аромат край мен се носи

от цъфтящите липи,

а момиче русокосо

идва пак като преди.

То след малко ще ми каже:

колко ме обича, как –

е видяло много важен

тайнствен от Звездите знак...

Той насочвал любовта ни

с пътеводната звезда

по пътеки обещани –

с неизбежност на съдба...

...По ечмя́на жетва в оня

буен, летен треволяк –

гонехме светулки, помня,

в топлия вечерен мрак...

Залепили по челата

бяхме по една от тях

и увлечени в играта –

как се влюбих не разбрах...

... Кой магията отвлече,

но порастнахме и факт:

с моето момиче вече

не ловим светулки пак!...

Светвайки на пресекулки

днес в безсънните нощи́ –

като летните светулки

виждам нейните очи...

... Аз ли  не можах тогава

 в тъмното да разбера,

че животът продължава

и след детската игра,

и́ли прекалено кратка

бе през лятото нощта,

че остана си загадка

всичко, даже любовта!...

... А момичето къде е?...

Спомня ли си то сега –

де́то ли и да живее –

за светулките с тъга?...

17.07.2020.