Спомените...
Тежки спомени налягат
ме в безсънните нощи́...
Гоня ги, а те ми бягат –
и бегът ме изтощи́...
Ако мога да ги стигна
в този луд, безкраен бяг
и съдбата ми „намигне“ –
във съня ги срещам пак...
Те оплитат се тогава
в шеметната ми глава́ –
със магична незабрава
в будните ми сетива́...
Паметта ми избирателно
ги подбира в този миг:
и едни – по допирателната,
но пък други – спира с вик!...
Ето: Миналото време
с незабравени неща,
спряло е до мен да вземе
от разкоша на нощта...
Аромат край мен се носи
от цъфтящите липи,
а момиче русокосо
идва пак като преди.
То след малко ще ми каже:
колко ме обича, как –
е видяло много важен
тайнствен от Звездите знак...
Той насочвал любовта ни
с пътеводната звезда
по пътеки обещани –
с неизбежност на съдба...
...По ечмя́на жетва в оня
буен, летен треволяк –
гонехме светулки, помня,
в топлия вечерен мрак...
Залепили по челата
бяхме по една от тях
и увлечени в играта –
как се влюбих не разбрах...
... Кой магията отвлече,
но порастнахме и факт:
с моето момиче вече
не ловим светулки пак!...
Светвайки на пресекулки
днес в безсънните нощи́ –
като летните светулки
виждам нейните очи...
... Аз ли не можах тогава
в тъмното да разбера,
че животът продължава
и след детската игра,
и́ли прекалено кратка
бе през лятото нощта,
че остана си загадка
всичко, даже любовта!...
... А момичето къде е?...
Спомня ли си то сега –
де́то ли и да живее –
за светулките с тъга?...
17.07.2020.
© Коста Качев Todos los derechos reservados