Пред нас е хоризонта сив
и тук висим,
под студената стена,
хладна негостоприемна гробница,
където са заровили время
всяко, своите следи
и някой, без усилия
днес така ги заличил.
И сградата, жива тогава,
мъртъв гроб сред града е сега,
сред шума на оживения трафик 
глъхне и гасне сама.
И дишат ù под пепел стените,
прогорени, продрани
от бурите, дето ги помитат
с безмилостни, грубиянски длани.
И самотен, тих старият дом
ни гледа, забързани още,
виси над нас денем в поклон,
а като чудовище спуска се нощем.

Сега в сивата есен,
щом дъждец заромоли,
все така, сякаш увесен
на бесило - проплаква сълзи!