Тя се готви за път уморено и бавно,
всеки ден разговаря с дъжда и цветята.
А очите ѝ все към телефона пробягват-
може би точно днес ще звъннат децата?

Тя отдавна на всички мъже е простила,
помни само ръцете им топли и устните.
Мили спомени- дават ѝ сила
за мига, в който този свят ще напусне.

Тя от прага се взира във залеза.
Само старата котка се гуши до нея.
И унесена в мисли, не забелязва,
че небето над тях чернее.

Тя провлачва крака към тихата къща.
Боже мой,кога ли отново ще съмне?
А мисълта все към синовете се връща
и огнище от обич в сърцето ѝ лумва.

Тя вади от скрина пожълтели албуми,
докосва гальовно снимките с длани.
А до саксията със закума
телефонът мълчи. И боли като рана.

Тя кандилото пали и се кръсти пред него.
И наметната с шала, зачита се в книга.
И полека, полека, полека сърцето ѝ
в светъл път към небето се вдига.