Черно-белите ми снимки,

Цигарата, карираната риза,

Вързана небрежно на кръста.

Очите – с черната спирала,

Побрали цялата вселенска драма

На една наивна младост.

Черно-белите ми снимки

В старите прашни албуми.

Аз ли съм това? Мрачна и дръзка.

Кубинките, обърнатият дървен кръст,

Вените със следи от бръснача...

И очите с черната спирала.

Спомени от черно-белите времена,

Когато любовта беше живот или смърт,

Когато нямаше компромиси и баланси

И чувства в спектъра на сивите нюанси.

Помня, че бях на тринайсет. И не умрях.

После захвърлих карираната риза и цигарите.

Лека-полека забравих, че любовта е само една.

С времето свикнах с оттенъците и нюансите.

Настаних се удобно в сивия спектър,

Но понякога онази брутална балада

Разбива всичко улегнало в мен...

И се отварят старите кървящи рани,

Пръстите стискат посинелите вени.

Да, любовта е една. Също като смъртта.