Старият воин...

Свещта трепти, догаря, а пък друга  няма-

във стаята след малко ще се втурне мрак.

Пред маса, от греди недялани скована,

седи прегърбен мъж, като светия благ...

Последните му сили го напускат бавно

догаря като мъка, трепери като свещ,

но мисълта му броди по полета бранни

и дъхът го гали- на волен вятър, свеж...

Застанал на ръба пред личната си Вечност

Живота е прежалил, но спомените-не 

и в стаичката малка в нахлуващата вечер

долитат боен зов и тропот на коне...

...Но изведнъж за миг, непоносимо кратък,

една далечна пролет идва с вечерта

и той сега желае във малкия остатък

от живот да може,  да бъде с него- Тя.

Жената от оная разцъфтяла пролет,

самата като цвят с неземен аромат,

да го обича дълго беше я помолил

защото силен бе и неразумно млад...

А пролетният Вятър после я отнесе,

отвея аромата, не остави знак,

но през Живота той, сам споменът пренесе

и ето, че гальовна тя дошла е пак

и с топлия си дъх отново нежно гали,

от допира  й тръпне пак нетърпелив...

... Не му остава много за какво да жали

и към Вечността си, поема мълчалив...

Коста Качев