Стига вече със твоето “не зная"
и със вечните мили слова –
ще реша незабавно и зная
от какво се нуждаем сега.

Не е смешно, по-скоро цинично,
как преструваш се всеки момент,
че сме близки и е твърде излишно
да играеш на влюбен във мен.

Не, не казвай, че пазиш в сърцето
най-специалното кътче за мен
и че даже сънуваш лицето ми!
Та нима помниш моето лице?!

Извини ме за рязката грубост,
за студените, сухи очи –
би било най-великата глупост
да крещя, да троша, да боли.

Ако въпреки всичко разбираш
(не войната на друг континент)
как по детски наивно лавираш
между “искам”, “не зная” и мен.

Ако все пак, повтарям, разбираш –
не навеждай виновно очи
и във пода недей да се взираш,
а вратата след мен затвори.