Стих без име

„ От десет години обществото има порив да съгражда…от предишните двадесет да разгражда…“

Десет години откак завехна

като цвете сред плевели българска надежда.

Десет години сълзи рана дълбока,

като язва злъчна, горчива до болка…

Десет години вяра-косъм-кандилце

и крушение на сърца-в мрак притъмни се.

Десет години на срам и падение,

лепкава кал, души-озверение…

Десет години без истина-гола плът,

без одежда, безверна, хулена, отнета…

Падение…..

Десет години всеобщи гроб и паметни

хиляди плочи и изгнаници сиротни,

деца, человеци по друми с чужди знамена развети…

Десет години сълзи-море пролети!

Десет години на кражби и гнет,

на отнет достоен живот, тъй проклет,

де небивал е и по турска робия

и в пъти по-страшна сиромашия.

Десет години на ден по лъжичка,

безверие, страх, самота, тирания…

Десет години на хули и звън,

от невидими окови впити като трън,

в плътта някога горда, с осанка,

де сега е на человека сал сянка…

Десет години, а сякаш са век!

Не ще се опишат те в ничий куплет,

но съзират се в очите на всеки човек!

Десет години нечути стенания

и за векове изтърпени страдания.

Десет години покорно мълчание,

де граничи с ада по наказание.

Десет години гради се съдба,

на человека по-страшна и от смъртта…

Десет години на ново броение,

откак настана човекопадение…

Десет години на ново броение

и из корен на род заличение…

Кога сме погинали, о майко Българийо

и сенки сме станали, о майко Българийо?!