Стихче за живота
но защо не знам;
с песен нежна ще изпратя,
но кого? И това не знам.
Може би щурците,
на които слушам
всяка нощ свирните
и ме карат да умувам?
Или за луната да запея,
във живота мой е спътник
и за нея вечно ще милея,
в небесата тя е вечен пътник.
Слънцето да изрисувам –
и палитрата от златна есен
не ще ми стигне, знам!
Поне да го опиша с песен!
За прахта ли аз да пиша –
по улиците вечен минувач;
като котка вечно тича
на живота тя е продавач.
Гората – вечно наш другар
във сгоди и несгоди;
мъдрец голям е тя и стар –
знае всичките посоки.
Може пък да пиша за тревата
всяка сутрин я косят с косата,
какво ли сторила е тя?
Живота тъй си изживя!
Дали да пиша за сърната
и мъжът и със рогата,
стоящ днес на нечия стена?
Не ще падне за него сълза!
Не, ще пиша за живота,
но не мога да пропусна
аз Смъртта – негова сестра.
Там дето сее Той,
след него жъне Тя;
там дето жъне Тя,
след нея сее Той.
И когато песен пее някой
весели се или пък тъжи;
Той живот ще сее нейде,
другаде сестра му ще вилнее.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Попов Все права защищены
