Стихия

Неуморно вятърът се вие,
подивяло с ярост стене.
Изведнъж утихне...
та поспре се.
Уж.
Но с нова сила
ураган започва да извива.
И небето синьо-черно става,
та духа ти мигом се сломява.

Че какви са тез очи?
Ту летен бриз, ту буря в тях бушува,
ту пламък пламва,
ту на сажди всичко става.

С допир едновременно тъй нежен,
нерешителен, необуздан,
като звяр плътта ми ти раздираш.
С глас изпълнен със страст, желание
и плам
чувствата ми плахи провокираш.

После, нека всичко в прах потъне,
ала спомена да ни остане
запечатан силно върху устните ти
и попил дълбоко в кожата ми.