Стихотворение с неочакван край

Когато бях малка, вярвах във Съдбата

и още по-силно вярвах в любовта,

знаех да играя все по правилата,

знаех и кога да прибегна до лъжа.

Знаех, че сред клоните високо

пее малка птичка всеки ден,

знаех докъде в морето е дълбоко,

знаех, че и музата умира някой ден.

Знаех как да правя от пясъка различни форми,

знаех,

но ето че забравям...

неща, които обещах да помня.

Започнах сякаш бързо да забравям

алеи любими в морската градина,

места, на които все повтарям,

че прекарвала съм всяка мека зима.

Започнах да преследвам автобуси,

да чета по спирки всеки ден,

да срещам момичета - кестеняви или руси,

все еднакви като мен.

Все една говореща по телефона

с приятелка, свободна "Ей сега",

която да я убеди, че тя на фона

на другите момичета е "за него по-добра".

Все една лутаща се на посоки,

бързаща за работа или университет,

оставила неудобни токчета високи,

търчаща да гради авторитет.

И някъде сред всички други -

във витрината съм аз,

напразно на всякакви заблуди,

не говоря днес, че нямам глас.

А пиша във тефтера упорито

и даже подпирам се с една ръка,

че няма нищо вече скрито -

във фейсбук поствам цитат за любовта:

"...че като малка вярвах в нея силно

и още по-силно в своята Съдба".

~Д. Консулова~