Когато бях малка, вярвах във Съдбата
и още по-силно вярвах в любовта,
знаех да играя все по правилата,
знаех и кога да прибегна до лъжа.
Знаех, че сред клоните високо
пее малка птичка всеки ден,
знаех докъде в морето е дълбоко,
знаех, че и музата умира някой ден.
Знаех как да правя от пясъка различни форми,
знаех,
но ето че забравям...
неща, които обещах да помня.
Започнах сякаш бързо да забравям
алеи любими в морската градина,
места, на които все повтарям,
че прекарвала съм всяка мека зима.
Започнах да преследвам автобуси,
да чета по спирки всеки ден,
да срещам момичета - кестеняви или руси,
все еднакви като мен.
Все една говореща по телефона
с приятелка, свободна "Ей сега",
която да я убеди, че тя на фона
на другите момичета е "за него по-добра".
Все една лутаща се на посоки,
бързаща за работа или университет,
оставила неудобни токчета високи,
търчаща да гради авторитет.
И някъде сред всички други -
във витрината съм аз,
напразно на всякакви заблуди,
не говоря днес, че нямам глас.
А пиша във тефтера упорито
и даже подпирам се с една ръка,
че няма нищо вече скрито -
във фейсбук поствам цитат за любовта:
"...че като малка вярвах в нея силно
и още по-силно в своята Съдба".
~Д. Консулова~
© Десислава Консулова Всички права запазени