В свой свят измислен

лута се човек объркан.

Безсмилието на словата,

красотата на стиха.

Търси той брега далечен.

Седем старци във редица -

почивка за душите, сън за телата.

Кораб без платна вълните пори.

Дума след дума отиде си ти.

Далеч от света построихме дома ти,

запечатахме във восък сърцето ти.

Аз съм ти - дворец позлатен.

Твоята ограда - бодливата тел.

Първата крачка - спря те смехът им,

от пръв поглед негоден си ти.

Не ще издържиш омразата човешка,

ще те събори присмехът, глупашки.

И ето, оставям те тук,

точно до локвата кръв.

Защото нам ненужен товар си -

море от лъжи жаден преминал.