Стълбата
Катери се по стълбата
туй малко хлапе, катери се
и с очи зад мрачното перде
опитва се да види до де по стълбата стигнал е.
Викове го разсейват от посоки незнайни,
тресе се и стълбата подир ходилата му,
с ръце сковани, впил е нокти той в отдавна
гранясалото дърво и за нищо на света не пуска.
Извисил се е хлапето вече,
прахта на гърлото му дразни,
ръцете и краката го не слушат,
ала катери си той, и не спира...
Слънцето отдавна напусна хоризонта,
тъмнина извиси се над горкото хлапе и стълбата внезапно изчезна,
изчезна и с нея и хлапето.
Напълно погълнати от мрака...
Дойде и моят ред,
по таз стълба пуста и аз да се кача.
В далечината виждам я,
с плахи шумни крачки приближавам я,
приближавам я и какво да видя...
Хлапето живо е,
но в началото на стълбата е
и сякаш други хора покрай него скитат,
сам му писнало да бъде,
та до долу чак слезнал,
че тишината на върха на стълбата го не влече.
Той до най-горе вече стигал е,
и вкусил е той от величието на успеха,
ала странна празнота в него се скитала,
успехът не блести ярко,
когато само една звезда го осветява...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виктор Василев Все права защищены