Стълбата

Катери се по стълбата

туй малко хлапе, катери се

и с очи зад мрачното перде

опитва се да види до де по стълбата стигнал е.

Викове го разсейват от посоки незнайни, 

тресе се и стълбата подир ходилата му,

с ръце сковани, впил е нокти той в отдавна

гранясалото дърво и за нищо на света не пуска.

Извисил се е хлапето вече,

прахта на гърлото му дразни,

ръцете и краката го не слушат,

ала катери си той, и не спира...

Слънцето отдавна напусна хоризонта,

тъмнина извиси се над горкото хлапе и стълбата внезапно изчезна, 

изчезна и с нея и хлапето.

Напълно погълнати от мрака...

Дойде и моят ред,

по таз стълба пуста и аз да се кача.

В далечината виждам я, 

с плахи шумни крачки приближавам я,

приближавам я и какво да видя...

Хлапето живо е, 

но в началото на стълбата е

и сякаш други хора покрай него скитат,

сам му писнало да бъде, 

та до долу чак слезнал, 

че тишината на върха на стълбата го не влече.

Той до най-горе вече стигал е,

и вкусил е той от величието на успеха, 

ала странна празнота в него се скитала,

успехът не блести ярко,

когато само една звезда го осветява...