Съдба

17 авг. 2010 г., 21:37

Поэзия » Философская

751 0 1

Появи се тя пред мен

със усмивка, не със злоба.

Помоли ме от нея да бъда покорен,

с нея да потъна в гроба,

извървя ли земния си път.

Поръси ме с недоказана любов -

да бъде само нейна моята плът

Тя пожела и написа в послеслов:

отдай ми своята душа

и ти ще знаеш вечно,

че няма аз да съгреша.

Да вярвам така ми се прииска,

втурнах се със сърце, но без глава.

Харесвах до мен да се притиска,

да шепне хубави неща.

Говореше, че някога ще я излъжа

или вече направил съм това без улики.

Помоли ме срама от нея да изстържа

и в мен със Дон Жуан намери прилики.

Обяснявах как съвпадението е само

някъде в нейната глава.

Но беше сигурна и ме винеше,

казваше, че винаги е права,

в думите не се свенеше.

С тежестта на подозиран мъж живях,

но знаех, че сърцето ми е чисто.

Чак накрая осъзнах,

че комплексите си тя носи поривисто,

а и лекичка била, разбрах.